неделя, 24 август 2014 г.

Много ми хареса в Сопот

Сопот е поредното залязващо градче, през което мина нашата обиколка „Опознай Родината“. Не е трудно човек да се ориентира как да стигне до основния туристически обект, а именно къщата на Иван Вазов – Патриархът на българската литература. Има защо да го наричаме така, това е талант, който не подлежи на обяснение или анализиране, защото е неописуем. Обикаляйки из Стара планина, непрекъснато ми се върти в главата една българска поговорка, която гласи, че „планината ражда хора, а полето тикви“ – ами така си е J Никой не казва обаче какво ражда морето J



След това малко лирично отклонение се връщам на основната тема – Сопот и Вазов – две неразривно свързани имена. Близка моя приятелка ми сподели, че не обича да чете туристически статии, защото я тормози фактът, че не може да пътува толкова често, както и се иска и поради тази причина, моята „мрачна“ поредица за България и харесвала, защото не предизвиквала в нея желание да види тези места. Предупреждение за нея: НЕ ЧЕТИ ЗА СОПОТ, защото там много ми хареса J


На центъра се издига голям паметник на Вазов, който се намира от дясната страна на родната му къща. Домът на поета е много добре поддържан и очевидно богат, дори според тогавашните стандарти. Много добре организиран музей, за който отново няма да ви разкажа нищо в детайли, защото трябва да го видите със собствените си очи. Възстановен е в автентичен вид и те пренася в онова време, когато почти непрекъснато са се раждали велики личности, без които нашето битие изобщо нямаше да е такова, каквото е в момента. Друг е въпросът ние какво направихме със свободата, за която те платиха с живота си – няма обаче да тръгвам в тази посока на мисли, защото днешната статия ще е хубава.





След като разгледахме музея, решихме да се разходим из градчето и виждайки калдаръмени улици, тръгнахме нагоре към църквата. Не знам дали знаете, но в Сопот има страшно много вода и съответно чешми(всъщност на старославянски „сопотъ“, означава поток), те са навсякъде с течаща чиста планинска вода – красота – общо 27 броя. Ще оставя снимките да говорят за красотата на църквата и дано уловите спокойствието и мира, носещи се наоколо.






Много съжалявам, че не ни остана време да посетим манастира „Св. Спас“, където Левски е приел монашеството, но все пак трябваше да си оставим нещо и за другия път. Обаче времето ни стигна да се повозим на седалковия лифт край града – който има страх от височина, да си помисли преди да се качи – много е високо. Цялото небе над входа на лифта беше осеяно с парапланери – няма такава красота. Предното изречение трябва да отговори на въпроса, защо има еднопосочни и двупосочни билети за лифта JПътят нагоре и надолу, беше едно от най-прекрасните и вълнуващи преживявания, които човек може да изпита. И там горе, спускайки поглед към цялата ширнала се под нас България, в съзнанието ми се появи:



„ЗЕМЯ,  КАТО  ЕДНА  ЧОВЕШКА  ДЛАН...

НО  ПО-ГОЛЯМА  ТИ  НЕ  СИ  МИ  НУЖНА“











понеделник, 18 август 2014 г.

Левски!



В съзнанието на всеки от нас има запечатани моменти и спомени от детството, които са незабравими. Такъв образ в моето съзнание е светлото лице на Васил Иванов Кунчев. Първият ми спомен за това име е от много отдавна, може би съм била на около шест години. По време на ваканция, разхождайки се из парка, баба ми ми посочи една възрастна жена, седяща наблизо и ми каза, това е Мерсия Макдермот, една англичанка влюбена в България. Тази удивителна жена посвещава няколко книги на нашата родина, включително и „Апостолът на свободата“, за която сама пише, че е посветена „на българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря“ . До момента не беше ми се отдавал случай да посетя родния град на Левски и се чувствах особено развълнувана. Исках да усетя мястото, да го усетя с душата си!



След толкова много занемарени исторически паметници бях подготвена да срещна разрухата и там и сърцето ми се свиваше, докато пътувахме. За щастие обаче, този път останах приятно изненадана от това, което видях. Къщата е един от малкото български исторически паметници, които очевидно се поддържат добре. Иначе градчето, в което се е родил Дяконът, е малко и неотличаващо се с нищо. Няма да се впечатлите от Карлово и едва ли ще ви остане някакъв забележителен спомен от там, НО сте длъжни да заведете децата си в родната къща на Апостола. Наше задължение е да поддържаме духа на Родината жив, на онази истинската Татковина – Чистата и Святата – България на Левски.

Всеки, който ме познава, ще ви каже, че съм малко по-емоционална на моменти. Пиша това изречение, за да не ви изненада фактът, че още с пристъпването на прага, сълзите потекоха от очите ми и продължиха да си текат, докато не излязох. За мен усещането беше сякаш влизах в църква – душата ми се поклони смирено пред подвига на този човек забравил себе си заради нас!




В къщата музей беше много оживено и пълно с деца, които за моя изненада с интерес слушаха беседата на екскурзовода, който им разказваше в детайли за героичния живот на Апостола. Едно малко момченце ме спря и ми показа книжка за Левски, разказвайки ми, че баба му и дядо му са го довели на екскурзия, за да види дома на един от най-големите български герои. Казах си: „ Явно има надежда за България, все пак!“. Докато се знае и се помни, има надежда! Съжалявам, за може би леко патриотичния и драматичен отенък, който придоби разказа, но няма как иначе. Седейки под сянката на големия орех, с Ваня си говорехме за това, че ние като майки не бихме могли да пожертваме синовете си, както е направила Гина Кунчева!  Представете си само колко силна е била вярата и силата на тези отдавна живели българи.



Усещането за мир и покой, се носеше навсякъде и където и да стъпвахме, усещахме, че сме на свещена земя. Всичко е възстановено така, както е било преди толкова години. Къщата, макар и разрушена след Освобождението, сега изглежда сякаш обитаема. Малка, но спретната и чиста, точно каквато си я представях. 






В двора, точно срещу къщата е издигнат паметник на майката на Левски. Когато сина и се отказва от расото, точно на Великден, той и казва:“ Мамо, вземи косата ми, та я скрий в съндъка си, защото аз се отделям от тебе, и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може да остана неопят и непогребан. “ Не мога и не искам да си представям какво е да чуеш тези думи от устата на детето си! Косите на Левски се пазят в параклиса, построен през 2000 г. А защо не е изпълнена последната му воля? Не спирам да се питам, те така и остават непогребани.



Много ми е тежко да мисля за онова време, на смелост и чест! Сърцето ми се изпълва с чувство твърде близко до омраза, гледайки на всеки национален празник и особено в деня на честването на обесването на Апостола, всички тези хора, наредени отпред – елитът на България! Те си позволяват да цитират Левски, да слагат свещените му думи в мръсните си усти, знаейки какво са направили! Знаейки, че съзнателно са продали България и са прокудили народа и, а какво ли правим ние междувременно?

Народе????




неделя, 17 август 2014 г.

Една тъжна разходка из България ... Старосел

Вместо предговор:
Поредицата от разкази, които смятам да напиша, не е точно в моя типичен разказвателно приключенски стил. Точно тази част на България, за която ще ви разкажа, не бях посещавала и останах потресена от това докъде е стигнала деградацията ни като народ, че да позволим вековната история, събрана на тези 111 хиляди кв.км да бъде погубена. Това е истината, без преувеличение – гола и болезнена. Интересното е, че приятелите, с които споделихме това пътуване, седмица по-късно трябваше да летят за Ирландия и да не се върнат повече! Съжалявам, ако разказите ми ви натъжат, но е крайно време да спрем да си заравяме главата в пясъка!

В началото на май месец, също както повечето българи и ние решихме да се възползваме от почивните дни и да пообиколим малко из Родината. Винаги сърцето ме е теглело към Родопите и именно поради тази причина много хубави места из България са останали на заден план. Сега обаче дойде време да видим и малка част от Стара планина. Започвам със Старосел, не е отправната ни точка, но пък никой не е казал, че трябва да се започне от началото, защо пък да не започна от средата.



Може би седмица преди да тръгнем на тази кратка екскурзия, гледах едно предаване по телевизията за ужасната участ на кромлеха в с. Старо Железаре. За всички, които като мен се чудят какво ли е това кромлех, пояснявам – това са големи каменни блокове издигнати в кръг, много много отдавна, може би в прослава на богове, които никой вече не помни. Сигурно по-познато ще ви прозвучи, когато разберете, че прочутия Стоунхендж също е кромлех. Ееееехххх, нашия еквивалент открит в малкото селце, по средата между Хисаря и Старосел, който всъщност е много по-стар, не е имал късмета и щастливата участ древните да го издигнат в нормална държава. Малко се отклонявам от основната тема, но ми стана много мъчно като видях как погубваме вековно наследство, запазило се толкова много време, най-вече защото е било затрупано с пръст. Открит е от Георги Китов, също като Старосел, през далечната 2002 година. Трябва да ви кажа, че за 12 години ние успяхме да унищожим този древен календар на траките, оцелял хилядолетия! Няма нищо вече там, освен раздробени камъни, които някога са се издигали към небето. Няма да ви покажа снимки, защото гледката е покъртителна! След това малко отклонение, продължаваме към Старосел.




Старосел, се намира навътре в планината, издигнат на най-високия хълм, защото всъщност някога там с целия си блясък, се е намирал цял дворцов комплекс, където на гледката и красивата природа са се наслаждавали знатни тракийци. Открит е през 2000 г. и за съжаление е разкрит може би само един процент от тайните скрити в така наречената „Четиньова могила“. Няма да описвам историята на Старосел, толкова древна, че е трудно да си я представи човек. 



Всеки от вас може да прочете за могилата навсякъде в Интернет. Ще ви кажа само, че за 14 години, откакто е разкрита, все още стои с временния покрив от дъски и найлони, изграден набързо, за да предпази „временно“ комплекса от климатичните влияния. Е, както знаем временните неща са най-постоянни. И като чуете думата комплекс и гледайки могилата отдолу, да не вземете да си помислите, че ще видите нещо грандиозно, може би като Хеопсовата пирамида. Неееее, за 14 години не е направено нищичко, ама съвсем нищо. 



Стълбището, парадният вход, с механизъм, който спокойно слага на боклука днешните, и кръглата зала с незнайно предназначение – това е. Могилата ще пази завинаги своите тайни и може би така е по-добре, защото нека си спомним за кромлеха в Старо Железаре. Разбира се, също като мен не пропускайте да си подпечатате книжките за 100-те обекта на караваната на входа, точно до празната гробница, където много отдавна е намерил покой незнаен тракийски аристократ. Сега там поради някаква непозната за мен традиция, хората хвърлят вътре стотинки! За мен това си е оскверняване, откъдето и да го погледнеш. Все пак, не всичко е черно, природата и тук като в цяла България е удивителна.

















Разбира се, сами ще се уверите, че бизнеса е намерил своя ниша и долу преди да започне изкачването за хълма има построен хотелски комплекс. Красиво е наистина, една от малкото красиви постройки в този край и също така една от малко поддържани и как иначе, все пак тя не зависи от държавата.











П.С. Посвещавам цялата поредица от разкази на Ваня и Александър, които в момента са в чужда държава, прогонени също като много други от нашата собствена!

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

"От Батак съм чичо, знаеш ли Батак?..."

Няма друго такова място в България. Цялата болка и безкрайна сила на българския народ са събрани в това китно градче. Закътан в нежната прегръдка на Родопите, Батак напомня за едно отминало време – време на насилие, на безчинства и въпреки опитите на много „българи” да омаловажат онези събития – време на робство. 
Никога няма да забравя първия път, когато отидох там и тръпките, които ме побиха на влизане в старата църква. Боже, екотът на изстрадалите души, още се носи между стените на тази светиня българска. Още се чува плачът на майките, убиващи собствените си деца, за да ги избавят от много по-страшна участ, виковете на мъжете, заклали жените си, за да не попаднат в ръцете на жестоките врагове. 
Непростимо ... 
Как можем да забравим самоотвержената шепа хора, събрала в себе си смелостта на балкана и целия български род и изправила се в неравна битка с многобройния враг? Как можем да отречем огъня, който ни изгаря отвътре виждайки следите на отчаянието и смелостта на онези българи – истинските? Не можем...
Батак не е само име, не е само град ... Батак е несломимият дух на България!