Левски!

В съзнанието на всеки от нас има запечатани моменти и спомени от детството, които са незабравими. Такъв образ в моето съзнание е светлото лице на Васил Иванов Кунчев. Първият ми спомен за това име е от много отдавна, може би съм била на около шест години. По време на ваканция, разхождайки се из парка, баба ми ми посочи една възрастна жена, седяща наблизо и ми каза, това е Мерсия Макдермот, една англичанка влюбена в България. Тази удивителна жена посвещава няколко книги на нашата родина, включително и „Апостолът на свободата“, за която сама пише, че е посветена „на българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря“ . До момента не беше ми се отдавал случай да посетя родния град на Левски и се чувствах особено развълнувана. Исках да усетя мястото, да го усетя с душата си!

След толкова много занемарени исторически паметници бях подготвена да срещна разрухата и там и сърцето ми се свиваше, докато пътувахме. За щастие обаче, този път останах приятно изненадана от това, което видях. Къщата е един от малкото български исторически паметници, които очевидно се поддържат добре. Иначе градчето, в което се е родил Дяконът, е малко и неотличаващо се с нищо. Няма да се впечатлите от Карлово и едва ли ще ви остане някакъв забележителен спомен от там, НО сте длъжни да заведете децата си в родната къща на Апостола. Наше задължение е да поддържаме духа на Родината жив, на онази истинската Татковина – Чистата и Святата – България на Левски.

Всеки, който ме познава, ще ви каже, че съм малко по-емоционална на моменти. Пиша това изречение, за да не ви изненада фактът, че още с пристъпването на прага, сълзите потекоха от очите ми и продължиха да си текат, докато не излязох. За мен усещането беше сякаш влизах в църква – душата ми се поклони смирено пред подвига на този човек забравил себе си заради нас!

В къщата музей беше много оживено и пълно с деца, които за моя изненада с интерес слушаха беседата на екскурзовода, който им разказваше в детайли за героичния живот на Апостола. Едно малко момченце ме спря и ми показа книжка за Левски, разказвайки ми, че баба му и дядо му са го довели на екскурзия, за да види дома на един от най-големите български герои. Казах си: „ Явно има надежда за България, все пак!“. Докато се знае и се помни, има надежда! Съжалявам, за може би леко патриотичния и драматичен отенък, който придоби разказа, но няма как иначе. Седейки под сянката на големия орех, с Ваня си говорехме за това, че ние като майки не бихме могли да пожертваме синовете си, както е направила Гина Кунчева!  Представете си само колко силна е била вярата и силата на тези отдавна живели българи.

Усещането за мир и покой, се носеше навсякъде и където и да стъпвахме, усещахме, че сме на свещена земя. Всичко е възстановено така, както е било преди толкова години. Къщата, макар и разрушена след Освобождението, сега изглежда сякаш обитаема. Малка, но спретната и чиста, точно каквато си я представях. 

В двора, точно срещу къщата е издигнат паметник на майката на Левски. Когато сина и се отказва от расото, точно на Великден, той и казва:“ Мамо, вземи косата ми, та я скрий в съндъка си, защото аз се отделям от тебе, и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може да остана неопят и непогребан. “ Не мога и не искам да си представям какво е да чуеш тези думи от устата на детето си! Косите на Левски се пазят в параклиса, построен през 2000 г. А защо не е изпълнена последната му воля? Не спирам да се питам, те така и остават непогребани.

Много ми е тежко да мисля за онова време, на смелост и чест! Сърцето ми се изпълва с чувство твърде близко до омраза, гледайки на всеки национален празник и особено в деня на честването на обесването на Апостола, всички тези хора, наредени отпред – елитът на България! Те си позволяват да цитират Левски, да слагат свещените му думи в мръсните си усти, знаейки какво са направили! Знаейки, че съзнателно са продали България и са прокудили народа и, а какво ли правим ние междувременно?

Народе????