В навечерието на Трети март...

„…защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;…”

Вярвам, че няма българин, който да не се е просълзявал поне веднъж, четейки невероятното стихотворение на Вазов. Има наистина важни моменти, които ни определят като народ и смятам, че Освобождението на България е един от тях. Важната роля на историята и миналото е да ни дадат поука и може би посока за бъдещето.

Вероятно наближаването на националния празник поражда в мен тези размисли и патриотични чувства и въпреки че, държавата ни не струва – нека не забравяме нашата Родина – България.

Вазов много точно го е описал и едва ли може да се изкаже с думи чувството за безкрайност, което ме завладява всеки път, когато отида на Шипка. На върха на България и на върха, на може би последния подвиг, за който българският народ събра сили. Жалко, но не вярвам някога отново да достигнем до подобна героичност и самоотверженост.

Всяко камъче и тревичка на върха са свещени, всеки полъх на вятъра сякаш ти напомня защо винаги трябва да се гордееш, че си българин. И въпреки че, народът на нашата родина е разпилян из целия свят, както беше казал поетът, където има дори един българин – там е и България.

„... И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!”