„…защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;…”
Вярвам, че
няма българин, който да не се е просълзявал поне веднъж, четейки невероятното
стихотворение на Вазов. Има наистина важни моменти, които ни определят като
народ и смятам, че Освобождението на България е един от тях. Важната роля на
историята и миналото е да ни дадат поука и може би посока за бъдещето.
Вероятно наближаването
на националния празник поражда в мен тези размисли и патриотични чувства и въпреки
че, държавата ни не струва – нека не забравяме нашата Родина – България.
Вазов много
точно го е описал и едва ли може да се изкаже с думи чувството за безкрайност,
което ме завладява всеки път, когато отида на Шипка. На върха на България и на
върха, на може би последния подвиг, за който българският народ събра сили.
Жалко, но не вярвам някога отново да достигнем до подобна героичност и
самоотверженост.
Всяко
камъче и тревичка на върха са свещени, всеки полъх на вятъра сякаш ти напомня
защо винаги трябва да се гордееш, че си българин. И въпреки че, народът на
нашата родина е разпилян из целия свят, както беше казал поетът, където има дори
един българин – там е и България.
„... И днес йощ Балканът, щом
буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!”
