Скалистите брегове на Балчик

Не бях ходила на север от Варна, може би защото след завоите по пътя от Бургас, не ми се мислеше за пътуване щом пристигна. Обаче, този път, решихме с групата да отидем до Балчик. Не съм особено очарована от северното Черноморие, макар че за хората, които го обичат, сигурна има някакъв чар, уви не и за мен.

Балчик, сам по себе си, е най-впечатляващ с разположението си. Множеството, не особено високи къщи, разпръснати по високия склон, ми напомниха леко за снимките, които съм виждала на италианското крайбрежие. Приликите обаче свършват до склона, но с тази информация едва ли изненадвам някой.

 

Ние не се бяхме настроили за разходка из града, а си имахме цел – двореца на румънската кралица Мария и прилежащата ботаническа градина. 

Не е особено трудно да се стигне до него, защото все пак това е основната забележителност в района. Главният път, по който тръгнете щом влезете в Балчик, ще ви закара до горния вход на Двореца, от лявата страна, на който има платен паркинг. Ако продължите обаче, малко по-надолу по пътя след паркинга, и завиете по едно доста стръмно нанадолнище (асфалтирано е), ще откриете напълно безплатен паркинг, който на всичкото отгоре е точно до морето и долния вход на двореца.

След тези практически насоки, не мога да не отбележа, че крайбрежието на Балчик е изключително живописно. Основна пречка за плажуването там е всъщност липсата на плаж, защото той е изкуствено създаден и е от камъни. Има изкуствено създадена, доста малка, плажна ивица, над самия крайбрежен път.

След много кратка разходка, от дясната страна видяхме известното минаре на двореца. Всъщност дворец е силна дума, повече подхожда лятна вила. Няма как да не се забележи в далечината, защото е чисто бяла, макар и видимо скромна по размери и без типичната за царското съсловие пищност. Историята казва, че кралица Мария е била също така семпъл и достъпен човек и лятната и резиденция, напълно подкрепя това твърдение. Но, за кралицата ще ви разкажа набързо после. Сега, малко снимки:

Любимото място на кралицата. Казват, че седяла тук в очакване на своя турски моряк

Входът на двореца и терасата

Семплият интериор на първия етаж

Кралицата е била много набожна

Турската баня в кралските стаи

Главния салон

Гледка към трона от голямата тераса на втория етаж

Кралицата била умна и красива жена, насила омъжена за съпруга си и много обичана от народа си, явно, това е типично за повечето монарси. Носят се слухове, за любовна история между Мария и турски войник, заради който всъщност тя е пожелала да включи много ислямски елементи, при строежа и обзавеждането на вилата. За съжаление обаче, не и остава много време да се радва на любимия си Балчик, защото малко след завършването на строежа умира. Според слухове е простреляна смъртоносно при кавга между синовете си, когато застава по средата между тях, в стремежа си да ги спре. Тъжен живот е имала Мария, но след себе си е оставила впечатляващ комплекс, който задължително трябва да посетите.

След като разгледате двореца, пътеките ще ви отведат към Лабиринта, който всъщност е терасирана градина и колкото по-нависоко се изкачвате, толкова по-близо сте до следващата част на комплекса, а именно ботаническата градина. Най-високото ниво на Лабиринта, води до каменен кръст, който е символичното място, на което Мария е избрала да бъде погребана. След смъртта и, по нейна молба, сърцето и е сложено в златно ковчеже и е донесено в параклиса в Двореца. След връщането на Балчик на България, е върнато обратно в Румъния и е погребано в замъка Бран.

Из парка на двореца има разпръснати много вили, в които се предлагат нощувки. Казват, че Франсис Форд Копола е бил очарован от мястото и го е избрал за престоя си, докато е снимал филм в района.

Градината на Мирча

Единствената мъжка статуя в комплекса е в тази градина, поставена на пиедестал, в памет на един от най-великите румънски владетели княз Мирча, на който бил кръстен и твърде рано починалия невръстен най-малък син на кралицата.

В тази сграда има винарска изба, която предлага дегустация

Една от последните градини, тази с розите

Главната алея с разцъфнали теменужки, водеща към огромната колекция от кактуси

В ботаническата градина има изключително богата експозиция на кактуси, най-старият, от които е на 80 години.

Слизайки от пустинния пейзаж с кактусите, намерихме прохлада в храма на нимфите. Някога тук се стичали малки поточета и образували водосбор, който пълнел басейна в центъра на храма.

По сенчеста пътека, след храма на нимфите, достигаме до параклиса Стела Марис, където било погребано сърцето на Мария,

Тази градина в английски стил, кралицата посветила на баба си английската кралица Виктория и на любимата си Англия.

Гледка от Моста на въздишките, който е в края на парка

Полезни нещица: Входът за двореца и градината е 12 лв. За обиколката си оставете поне 3 часа, та дори и повече, за да успеете да се насладите на явните и скрити красоти, които ви очакват. Паркът е така организиран, че обиколката неминуемо ви довежда до изхода, където има заведение за хранене, много приятно и с нормални цени. Особено подходящо за посещение е през май, когато всички цветя са нацъфтели.Не е препоръчително да тръгвате с много малки деца и колички, защото терена определено е труден, стръмен и има много ходене.

Много ми хареса в Сопот

Сопот е поредното залязващо градче, през което мина нашата обиколка „Опознай Родината“. Не е трудно човек да се ориентира как да стигне до основния туристически обект, а именно къщата на Иван Вазов – Патриархът на българската литература. Има защо да го наричаме така, това е талант, който не подлежи на обяснение или анализиране, защото е неописуем. Обикаляйки из Стара планина, непрекъснато ми се върти в главата една българска поговорка, която гласи, че „планината ражда хора, а полето тикви“ – ами така си е J Никой не казва обаче какво ражда морето J

След това малко лирично отклонение се връщам на основната тема – Сопот и Вазов – две неразривно свързани имена. Близка моя приятелка ми сподели, че не обича да чете туристически статии, защото я тормози фактът, че не може да пътува толкова често, както и се иска и поради тази причина, моята „мрачна“ поредица за България и харесвала, защото не предизвиквала в нея желание да види тези места. Предупреждение за нея: НЕ ЧЕТИ ЗА СОПОТ, защото там много ми хареса J

На центъра се издига голям паметник на Вазов, който се намира от дясната страна на родната му къща. Домът на поета е много добре поддържан и очевидно богат, дори според тогавашните стандарти. Много добре организиран музей, за който отново няма да ви разкажа нищо в детайли, защото трябва да го видите със собствените си очи. Възстановен е в автентичен вид и те пренася в онова време, когато почти непрекъснато са се раждали велики личности, без които нашето битие изобщо нямаше да е такова, каквото е в момента. Друг е въпросът ние какво направихме със свободата, за която те платиха с живота си – няма обаче да тръгвам в тази посока на мисли, защото днешната статия ще е хубава.

След като разгледахме музея, решихме да се разходим из градчето и виждайки калдаръмени улици, тръгнахме нагоре към църквата. Не знам дали знаете, но в Сопот има страшно много вода и съответно чешми(всъщност на старославянски „сопотъ“, означава поток), те са навсякъде с течаща чиста планинска вода – красота – общо 27 броя. Ще оставя снимките да говорят за красотата на църквата и дано уловите спокойствието и мира, носещи се наоколо.

Много съжалявам, че не ни остана време да посетим манастира „Св. Спас“, където Левски е приел монашеството, но все пак трябваше да си оставим нещо и за другия път. Обаче времето ни стигна да се повозим на седалковия лифт край града – който има страх от височина, да си помисли преди да се качи – много е високо. Цялото небе над входа на лифта беше осеяно с парапланери – няма такава красота. Предното изречение трябва да отговори на въпроса, защо има еднопосочни и двупосочни билети за лифта JПътят нагоре и надолу, беше едно от най-прекрасните и вълнуващи преживявания, които човек може да изпита. И там горе, спускайки поглед към цялата ширнала се под нас България, в съзнанието ми се появи:

„ЗЕМЯ,  КАТО  ЕДНА  ЧОВЕШКА  ДЛАН...

НО  ПО-ГОЛЯМА  ТИ  НЕ  СИ  МИ  НУЖНА“

Левски!

В съзнанието на всеки от нас има запечатани моменти и спомени от детството, които са незабравими. Такъв образ в моето съзнание е светлото лице на Васил Иванов Кунчев. Първият ми спомен за това име е от много отдавна, може би съм била на около шест години. По време на ваканция, разхождайки се из парка, баба ми ми посочи една възрастна жена, седяща наблизо и ми каза, това е Мерсия Макдермот, една англичанка влюбена в България. Тази удивителна жена посвещава няколко книги на нашата родина, включително и „Апостолът на свободата“, за която сама пише, че е посветена „на българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря“ . До момента не беше ми се отдавал случай да посетя родния град на Левски и се чувствах особено развълнувана. Исках да усетя мястото, да го усетя с душата си!

След толкова много занемарени исторически паметници бях подготвена да срещна разрухата и там и сърцето ми се свиваше, докато пътувахме. За щастие обаче, този път останах приятно изненадана от това, което видях. Къщата е един от малкото български исторически паметници, които очевидно се поддържат добре. Иначе градчето, в което се е родил Дяконът, е малко и неотличаващо се с нищо. Няма да се впечатлите от Карлово и едва ли ще ви остане някакъв забележителен спомен от там, НО сте длъжни да заведете децата си в родната къща на Апостола. Наше задължение е да поддържаме духа на Родината жив, на онази истинската Татковина – Чистата и Святата – България на Левски.

Всеки, който ме познава, ще ви каже, че съм малко по-емоционална на моменти. Пиша това изречение, за да не ви изненада фактът, че още с пристъпването на прага, сълзите потекоха от очите ми и продължиха да си текат, докато не излязох. За мен усещането беше сякаш влизах в църква – душата ми се поклони смирено пред подвига на този човек забравил себе си заради нас!

В къщата музей беше много оживено и пълно с деца, които за моя изненада с интерес слушаха беседата на екскурзовода, който им разказваше в детайли за героичния живот на Апостола. Едно малко момченце ме спря и ми показа книжка за Левски, разказвайки ми, че баба му и дядо му са го довели на екскурзия, за да види дома на един от най-големите български герои. Казах си: „ Явно има надежда за България, все пак!“. Докато се знае и се помни, има надежда! Съжалявам, за може би леко патриотичния и драматичен отенък, който придоби разказа, но няма как иначе. Седейки под сянката на големия орех, с Ваня си говорехме за това, че ние като майки не бихме могли да пожертваме синовете си, както е направила Гина Кунчева!  Представете си само колко силна е била вярата и силата на тези отдавна живели българи.

Усещането за мир и покой, се носеше навсякъде и където и да стъпвахме, усещахме, че сме на свещена земя. Всичко е възстановено така, както е било преди толкова години. Къщата, макар и разрушена след Освобождението, сега изглежда сякаш обитаема. Малка, но спретната и чиста, точно каквато си я представях. 

В двора, точно срещу къщата е издигнат паметник на майката на Левски. Когато сина и се отказва от расото, точно на Великден, той и казва:“ Мамо, вземи косата ми, та я скрий в съндъка си, защото аз се отделям от тебе, и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може да остана неопят и непогребан. “ Не мога и не искам да си представям какво е да чуеш тези думи от устата на детето си! Косите на Левски се пазят в параклиса, построен през 2000 г. А защо не е изпълнена последната му воля? Не спирам да се питам, те така и остават непогребани.

Много ми е тежко да мисля за онова време, на смелост и чест! Сърцето ми се изпълва с чувство твърде близко до омраза, гледайки на всеки национален празник и особено в деня на честването на обесването на Апостола, всички тези хора, наредени отпред – елитът на България! Те си позволяват да цитират Левски, да слагат свещените му думи в мръсните си усти, знаейки какво са направили! Знаейки, че съзнателно са продали България и са прокудили народа и, а какво ли правим ние междувременно?

Народе????